Из дълбоките дебри на гората

"Тичай. Тичай !
Мамка му. Не мога повече. Не мога дори да използвам вампирската си скорост. Усещах единствено неспираща болка в крака, която забавяше всяко едно мое действие. Нямах представа в какво се бях забъркала. Силите ми наближаваха края си. Натрапчива слънчева светлина се промушваше между гъстите корони на вековните дървета и дразнеше очите ми. Не виждах къде отивам. Може би това беше и влиянието на върбинката. Погледнах към бедрото си. Кръв .О, не. Трябваше да го извадя, но не можех. Обърнах се за миг назад. Още беше там. Чувах я. Чувах ловките ѝ стъпки, учестения ритъм на сърцето ѝ, надушвах свежата ѝ кръв. Както и как зареди оръдието си. И продължавах да тичам. Клоните се пукаха под краката ми, звукът от изсъхналите листа оставяше бегла следа за преминаването ми оттук. Изведнъж всичко се замъгли. Върбинка. Бегло усетих как паднах върху купчината растителност. Мамка му. Мамка му. "

Толкова ругатни се въртяха в главата на Александрия, че единственото, което успя да ги спре, беше фактът, че припадна. И може би това бяха последните ѝ часове. Тя щеше да я убие, без дори да се замисли. Без да си спомни за миг прекрасните моменти, които са изживели заедно. Пренебрегвайки силното доверие, което царуваше между тях двете. Коя беше тя? Лорън Харт. Защо искаше да я убие? Беше ловец, търсеше отмъщение. За какво? Е, задавате прекалено много въпроси. Но ще намерите и отговорите. Лекси беше убила нейния настойник. По грешка, разбира се. В един от тези моменти, в които жадуваш толкова много за кръв, че си готов да захапеш собствената си ръка, само и само да не умреш. Сигурно бихте се замислили как двете пълни противоположности могат да бъдат приятели. Е, самите те никога не бяха разкривали една на друга най-големите си тайни, преобърнали животите им.
А сега русокоската лежеше там, между стотиците дървета в гората, изпаднала в безсъзнание, а кракът ѝ кървеше от отровния патрон, забит в бедрото ѝ. Лорън я преследваше. Не вярваше как може да пробяга толкова много, гонейки вампир. Явно наистина копнееше да я убие. Това беше едно от нещата, за които Валънтайн съжаляваше най-много за четиристотингодишното си съществуване. Ако можеше да върне времето назад, никога не би напускала онова кафе в онзи ден. Но, уви, го направи и вече нямаше как да промени случилото се.
Нещо я накара да отвори очи. Присъствие. Усети чуждото присъствие и събра цялата сила, която имаше, за да помръдне клепачите си. Тогава я видя. Лорън стоеше в цял ръст, държейки оръжие в ръка, с което най-вероятно възнамеряваше да убие вече не толкова близката си приятелка. Тя бавно се приближи до безсилната вампирка и клекна до тялото ѝ.
- Недей... моля те - промълви Лекси, въздишайки тежко. Тези три думи бяха единственият шум в цялата гора. В същия момент тя плъзна ръка по крака си. Издърпването на патрона беше придружено с оглушителен писък и учестено дишане. - Не ме убивай.

Две чувства надделяваха у Лорън в този момент, когато кислородът едва достигаше до дробовете й, но адреналинът я поддържаше и тя продължаваше да бяга сред гората. Ако все още имаше кой да я наставлява и това бе просто поредното упражнение, на финала щеше да я очаква едно познато лице, което щеше да се пошегува, че е грациозна като газела. Нямаше да го повярва наистина, но щеше да се престори, че го прави, защото дори да бе лоша актриса, тя винаги го правеше – преструваше се вместо да наранява, но тъгата по нещо отнето променяше хората. Предателството действаше по абсолютно същия начин. Ако я познавахте, както тези две лица, които сега бяха безвъзвратно отнети от живота й, щяхте да знаете, че Лорън Харт трудно прекрачваше бариерата на отношенията непознати към нещо повече като приятели или семейство, но бе направила това изключение за Лекси и Рет. Лекси бе спечелила доверието й по един немислим начин, дори изумителен, а за второто име... Лорън не желаеше да мисли точно в този момент. Искаше просто да го забрави, да събере всички тези спомени и да ги заключи някъде, за да не усеща острата душевна болка в тялото си, която се разпростираше като отрова наравно с кръвтта й, задушаваше я и убиваше човечността й. Точно сега тя не бе човек, не бе ловец, не бе дори живо същество, каквото и да бе то по вид. В този момент Лорън бе звяр, но не от онези, които бе Лекси или които преследваше, а един нов вид, какъвто можеше да бъде само един отчаян човек, който все още не бе осъзнал слабостта си. Какво си мислеше въобще, докато преследваше русокосото момиче, което доскоро бе наричала своя приятелка? Наистина ли вярваше, че със смъртта й всичко можеше да си дойде на мястото? Иронията се криеше в момента, когато дори за секунда не се спря и не се замисли над тези въпроси.
Дори не й мигна окото при първия изстрел. Вероятно нямаше да се случи и при втория. В един момент дори изгуби ориентация за местоположението си. Просто бягаше и преследваше като настървен пес, твърдо убедена, че това бе начинът, това бе решението, докато не бе над Лекси и не виждаше страха в очите й от високо. Тогава нещо у нея трепна и я разколеба, защото може би търсеше отмъщение, но дали това бе начина? Виновна ли бе Лекси или бе виновен онзи, който бе причинил подобна обреченост на нея самата? Зададе си онези въпроси, които преди нямаше време да осмисли, заключвайки, че след това убийство може би щеше да се е получила своето отмъщение, но единствено с цената на нова загуба, за която можеше да обвинява единствено себе си. И все пак не трепна. Не се разколеба до крайна степен.
- Назови ми една причина, която да си заслужава. – отговори студено на молбите й, въпреки че я заболя. Лорън заставаше на кръстопът, на който всеки път й се струваше правилен, но отделно всеки от тях носеше единствено горчия вкус на болка и вина.