Фонтанът

Джак се намираше в съвсем нов град. Не познаваше никого още. И това изобщо не го интересуваше. Сутринта бе слушал една особена песен по радиото. Радио ли беше? Намираше се на задната седалка в малка сива кола – една от онези метални кутии на смъртта (винаги предпочиташе да върви пеша, но сами ще се съгласите, че 5 часа с кола си е голямо разстояние за разходки). Песента беше много особена, наистина. Спомняше си само откъснати реплики от нея...
Давам ти мислите си.
Давам ти истината.
Давам ти душата си.
Моят подарък за теб днес
е да разкъсам себе си на части.
И въпреки новата атмосфера, в която се намираше, всички неизследвани хоризонти и пространства, които го очакваха... мисълта му беше заета с главоблъсканица върху тези редове от някаква напълно непозната песен. Можеше и никога да не я чуе. Някой беше казал, че много случайности вече не са случайни. Нещата се случват, защото така трябва. Важно е. Универсалното правило, по което се движат нещата във Вселената. Със същия успех Хитлер можеше да не е отхвърлен от художествената академия като студент и светът щеше изгуби един от най-големите си злодеи, някога живели.
Беше запленен от начина, по който говорещият щеше да предаде себе си. За някой друг. Щеше да се жертва за него, да разпокъса себе си. Кой прави това? Полуделите хора. Любов не съществува. Привързаност – да, разбира се, на това се основава целия принцип на самотниците. Чувството да закриляш някой по-слаб – също да. Полза – винаги, има цял азбучник по тази тема. Но любов, в която си готов да унищожиш себе си, заради другия... вие шегувате ли се?
Барабанеше с пръстите си по студената повърхност на масата. Кафето му си стоеше непокътнато. Пепелникът беше пълен с цигари. Не негови, което бе изненадващо. Отсреща му се пенеше някакъв младеж с разхвърляно руса коса и подивяло детски поглед. Изнасяше лекция на наемът, съседите, близката автогара, кой се качва от тази спирка, до кого точно не бива да сяда на седалка... По едно време Джак изгуби интерес в разказа му. Наблюдаваше хората отвън, как минаваха през голямото стъкло на кафенето, всеки обгърнат от своите собствени мисли, бързащ за някъде. Хората все бързаха. За къде и те не знаеха. Всичко трябваше да се свърши и то на момента!
Надигна чашата с кафе, колкото да заблуди момчето, че все още умът му се намира в стаята. Тогава я видя. Момиче със забележително тъжна аура, което стоеше в близост до фонтана. Държеше книга в ръцете си. Забеляза моментното й разсейване. Препрочиташе същата страница. И нейното съзнание беше угрижено с проблеми като на всички минаващи. Хрумна му една странна мисъл. Дали тя бе готова да разкъса себе си за някого, както пееше момичето в песента?
Има теория, според която ако някой разбере как е устроена Вселената, тя в миг ще изчезне и на нейно място ще се появи още по-сложно устроена Вселена.
Има и друга теория, според което това вече се е случвало.
Така той реши, че момичето може да е преминавала през тези любовни трепети на разочарования и отдаденост. Цялата работа му се струваше като някоя холивудска разработка... Нелепата тема за любов. Може би заради някой представител от собствения му пол, сега момичето стоеше с тъжна усмивка до фонтана. Изпита някакъв бегъл интерес да разбере какво се случва с нея. Бегъл, наистина. Той винаги намираше хората за забележителни. Или поне онази част от тях, които не му лазеха по нервите.
Изпи кафето си на две глътки. С престорена усмивка махна момчето. Смотолеви нещо от рода на „Ако имаш още полезна информация, секретарят на телефона ми ще е предоволен да я запише.” След което пое по пътя си. Когато Джак наближи я чу, че промърмори нещо съвсем тихо. По-скоро на себе си. Откъде би могла да знае, че в близост има демон с много добре развити слухови способности?
- Винаги може да е по-лошо. – нямаше си и на представа защо тя изглеждаше толкова отчаяна. Коментарът й за деня бе напълно саркастичен, докато Джак й беше отвърнал с една от онези вечни истини, които според нормалните хора помагаха при подобни малки разговори.
Не изчака специална покана и се настани до момичето. Докато вадеше пакета цигари от вътрешния джоб на палтото си, очите му пробягнаха към книгата в ръцете й.
- Какво четете в този особено хубав ден за вас?

Остави цигарата си да виси от едната страна на устата му, докато намери кибрита по джобовете си. Имаше ужасния навик всеки път да го оставя на различно място. Ей така за разнообразие... Всъщност изобщо не се усещаше. Мислите му винаги бяха заети да прекосяват някакви вътрешни планини, нямаха време да дават заповеди на ръцете му. Затова беше на принципа „където свари”. Този път кибритът се оказа в задния джоб на панталона му. Запали една клечка и я приближи до себе си. Докато цигарата се запалваше, той посрещна нейното първо вдишване. Сякаш беше човек и огънят определяше часът й на оживяване. Все едно е човешко дихание, повтори Джак на ум. Той беше запленен от димът, начинът, по който танцува във въздуха. Толкова свободен и красив. Палеше цигара единствено да види този мимолетен танц. О, разбира се и заради надписа на опаковката „Пушенето убива”. Сами разбирате какво предизвикателство е това за един демон. Кърт Вонегът беше казал „Намери това, което обичаш и го остави да те убие.” На Джак принципът винаги му се е струвал истински. Нещо като догма за обърканото му съзнание. Не признаваше фалшиви богове и измислени истини, но вярваше в думите на този човек. Имаше тенденцията да прави всичко, сякаш му е за последно. Намира своето призвание и изцежда живота от него. Буквално. Не го пуска, докато не е взел всичко. Така стигаме и до частта с убийството. Отдаването на цялата енергия. Пълното посвещаване на каузата. Или идеала. Идеята. Заниманието. Рисуването на картини. Запечатването на беззвучни красавици в черно-бели снимки. Колекционирането на стари инструменти като сляп акордьор – само за да пипне с душата си онзи магичен звук от пианото. Джак беше такъв човек – готов да направи всичко за своята нова обсесия, ако ще това да значи и живота му.
Което, разбира се, в неговия случай беше нелепо. Има няколко неща, които не ги хващат безсмъртните – болести, данъци и цигарите. Заради някаква голяма жалост, тези неща просто не ловяха демоните и всякакви други същества на нощта.
Реши да се пошегува с нея. Или да я подплаши. Още не беше решил с каква цел се запознава с момичето...
- Искате ли една? – побутна пакета цигари към нея. – Само че ще трябва да ви предупредя! – посочи й малкото листче, отгоре му: „Пушенето убива!” – Няма голям ефект. Поне не и при родените да пушат. Тях нищо не ги лови.
Джак не знаеше дали визира безсмъртните, на които всичко им беше позволено или просто искаше да я подразни с неразбираемите си дрънканици. Поради някаква шега на съдбата, той бе изгубил чувствителност за морал и етика. Не знаеше как да се държи „нормално” с хората. Затова правеше, каквото му идваше на момента. Не винаги това бе правилното. Научаваше го по-късно. Но не можеше просто да стои мирно на една пейка до непознато момиче, да се усмихва и да й говори за краткотрайната облачност. Цялата тази церемониалност около хората и техните норми за възпитано държание му се струваше абсурдна. И напълно ненужна. Но което е по важно – невероятно скучна!
Тя беше направила коментар относно денят и той реши да се включи, когато момичето зададе въпрос. Сигурно бе съвсем риторичен, във всеки случай дори не изискваше вниманието му, но той се сметна за длъжен да отговори.
- Вселената определено ще приеме вашия коментар като предизвикателство! Чували ли сте закона от физиката, който гласи, че всяко действие има противоположно по-посока и еднакво по сила противодействие? Ако го приемем за една от универсалните истини в живота ни, тогава трябва да сме готови за удар от Вселената. Кой знае? Може всеки момент да ни засипе градушка от небето...
Докато го казваше, погледна нагоре в очакване. Имаше и още един отвратителен навик, който обхващаше филмирането му в подобни ситуации като цяло. Сарказмът си има граници. И иронията. Но Джак стъпваше по тънък лед и не усещаше пукнатините в тях. Както вече ви казах, той бе един изключително странен и объркан човек. Объркан в смисъла на повредена играчка. Джуджетата на Господ се бяха постарали да има завършен вид, но бяха оставили едно развинтено болтче в главата му. Оттам нататък се е забъркала голяма каша, наречена негов „централен мозък”... или по-скоро негов „централен увеселителен парк”. Нещата му се виждаха толкова несериозни и забавни! Всичко можеше да се случи, наистина.
- Харесвате апокалиптични истории за края на човечеството? Мисля, че току що намерих сродна душа. – Джак се засмя на коментара си и продължи. – Има една книга „451 градуса по Фаренхайт”. Не е лоша, мисля, че ще ви хареса. Друга „Сблъсък” на Стивън Кинг. Култово заглавие. Гениален писател!
Джак закима енергично по посока на момичето. Не знаеше още името й? Това притесняваше ли го, защото нямаше някакво име, с което да я свързва в съзнанието си или напротив? Правеше го някак си по-очарователно. Тя му приличаше на... Виктория, Марион, Джейд... някое силно име. Кой ли знае защо... Във всеки случай реши да не пита. По-вълнуващо е. Ако тя се интересува (или притеснява от непознатия пушач срещу нея), сама щеше да попита. Тези мисли за име, години, раса и сексуална ориентация не го бъркаха особено.
- Как бих могъл да устоя? – повдигна жизнено раменете си, докато погледът му пробягваше към насядалите наоколо. – Другите около фонтана ми изглеждаха прекалено скучновати. Сиви. Мен ме грабват само цветовете. Дори ако носят по-натъжени аури, като вашата. – усмихна се възможно най-приятелски на момичето. Но и тук ще сбъркам, ако кажа, че това може да се нарече дружелюбна усмивка. По-скоро някакво подобие. Карикатура. Имаше си цяла колекция злобни криви ъгълчета по устните му, но едно от нещата, които не умееше, бе да прави мили очи. – Какво ще кажете да зарежем официалния тон?
Изтръска цигарата си отстрани в каменното заграждение на коша. Хората правеха достатъчно боклуци и без него. Със самото си присъствие главно, въпреки че и индустриалните им приумици помага.

Преди стотина години... фигура на речта, нали? Хората го правят. Обичат да преувеличават нещата. „Хипербола” май наричаха тази си склонност към явна измама. Но имаше нещо у момичето, което му казваше друго. Сто години. Кой може да живее толкова дълго... Освен Граф Дракула, разбира се. За славата му дори вечността не беше достатъчна. Ако беше демон, като Джак, той вече щеше да е усетил. Демоните са обгърнати с черен, буреносен облак. Отдалеч можеш да ги познаеш, дори да не си запознат с тях. Те са очевадни, прекалено различни от хората и сякаш свалят маскировката си нарочно. Това е заради прословутата им гордост да са нещо повече от хората. Докато момичето тук... Руби ли беше? Да, Руби. Тя имаше по-различно излъчване. Нямаше да е странно да срещне друго безсмъртно създание наоколо, нали? Носеха се предания и легенди за този град и неговата демонична същност. Обитаван от мъртъвци, които някога били живи хора, досущ като нищо подозиращите му жители. Руби можеше да е част от глобалната мрежа на кръвопийци или нощни хищници. Интересно. Джак предвкусваше, че това усещане ще продължи дълго. Засили се любопитството му към нея. Беше седнал на пейката от скука, защото нямаше какво друго да прави. А ето, че само броени минути след това се озовава лице в лице с едно от най-интересните същества, които бе срещал напоследък. Да кажем през последната седмица. Може би месец... Напоследък водеше по-улегнал живот, беше се отдал на празни мисли, преосмисляне и преоткриване. Човешките глупости на психолозите. Всеки трябва да яде. Джак не можеше да ги вини, заради начина, по който изкарваха хляба си. И все пак му бе интересно да провери относителните му теории.
Резултат?
Абсолютно никакъв. Като изключим меланхолията, която го беше обзела в последно време. Пощади толкова много хора през това време. Хубави хора. Заслужили да бъдат съдени час по-скоро от Създателя. И да, при други обстоятелства Джак на драго сърце щеше да ги срещне с него. Но се намираше във времето на постите си. Така ги наричаше. Времето на въздържание от обичайните си заколения. Жалко... Съжаляваше, защото животът на обикновен човек изобщо не му понасяше. Той бе роден да се смее над него, не да го изживява. Както и да е, вече беше късно да се връща. Щеше да доведе тази си лудост до край. Имаше някакви бегли надежди, че в главата му ще се роди изначалната мисъл за Вселената, живота и всичко останало. Да... някой слънчев ден.
Върна се на пейката с едно потръсване на главата. Превъртя лентата пет минути назад, за да си спомни думите й. Говореха за Вселената, да. Тя спомена нещо за вида й...
- Вселената! Може би е женско... – следващата част от изказа си добави само на ум. Ето къде идваше ползата от цялото въздържание. Може би е женско, само те са такива проклетии, за да ти отмъщават за всичко сторено. Ако събеседникът му беше от мъжки пол, нямаше да се спре насред изречението, но реши да уважи момичето пред себе си. Все пак тепърва се запознаваха.
Изведнъж го си спомни за онова чувство преди Въздържанието. Онова, гъделичкащото под брадичката; същото което хвърляше цялото му тяло и същество в плен на отчаянието; душата му се тръскаше и мяташе на всички страни, докато не получи това, за което е дошъл. Това беше методът му за набелязване на жертви. Всичко идваше от този тик. Ако го усетеше при някой, веднага се захващаше да изучи човека, да разлисти всички възможни страници от живота му. Прехвърляше го от едната си ръка в другата. Внимателно разглеждаше всички белези, с които го бе надарило Времето. Обожаваше малките нещата в хората. Специалните им наклонности и странности, които ги определеха и изграждаха като личности. Липсваше му това усещане...
Сви ръката си в юмрук около кибрита и усети как клечките вътре издрънчаха, пречупвайки тънките си телца. После трябваше да си намери нов.
- Знаеш ли, не ни трябва Дявол. Хората са достатъчно подли и без него. Просто им трябва някого, който да поеме вината за техните грешки. – сигурно осенилата го мисъл имаше нещо общо с Вселената. В момента той не я виждаше. От устните му отново се изнизваха думи, нямащи място в контекста или пък в главата му като цяло. Джак не можеше да ги спре. Беше обвързан с тяхната несвързаност. Те се самоизграждаха един-друг.
Опипом извади смачкана страница от вестник от вътрешния джоб на черното си сако. Нищо особено. Броят беше от миналата седмица. В първите колонки хората пускаха обяви за изгубени животни, малко по-надолу имаше параграф за авточасти и най-отдолу се намираха в скромен правоъгълник обявите за жилища. Беше им хвърлил едно око, много набързо, докато пътуваше. Но после му се бе приспало и той реши да довърши работата друг път. Когато главата му не е на три метра над небето, люшкаща се по неведомите американски пътища.
- Приятно ми е, Руби. – зарадва се, че си спомня някоя от фразите за запознанство. – Аз съм Джак. Като онзи красавец от “Да срещнеш Джо Блек”. Не, обърках се. Той не е Джак. Но да кажем, че си приличаме. – вече не се опитваше да се ухилва добронамерено. Тази лодка бе отплавала. Затова просто изкриви единия край на устните си в самодоволна усмивка. След това побутна вестника към момичето и му посочи сивозеления правоъгълник. – Мисля да се нанасям някъде наоколо. Знаеш ли къде се намират тези места?
Грубо ли бе да използва момичето за гид? Сигурно, но сега изобщо не му се занимаваше с младежа от по-рано. Той го бе настанил в някакво подобие на хотел, който щеше да дели с някакъв непознат господин. Нямаше търпение да намери собствено жилище и да се махне от там.

Тя поде изречението му за Дявола. Изглежда за момента разбърканите му мисли се прихващаха от отсрещната страна. Поне засега. С времето Руби щеше да разбере, че му има нещо чалнато. Механизмът му е повреден, като на стар часовник. Вместо да отброява минутите в денонощието, той предпочиташе да прехвърля всички нерождени дни в календара, както правеха Шапкарят и Мартенският заек от “Алиса в страна на чудесата”. Въртеше друга радиостанция, която често се засичаше с най-необикновените мисли, които можеше да прихване от междупланетното пространство. Джак беше чувал да се казва, че мислите на хората летели в небето. Невидими, под формата на моментни вдъхновения, вълнения или просто кълба от газ. Той беше от онези, които лови снежинките в небето. В нашия случай – произволните мисли на още по-произволни хора. Тези бръщолевеници идваха от периода му на Въздържание. Чудесно оправдание, нали? “В момента се преустройвам, затова не обръщайте внимание на приказките ми. Имат смисъл само за собствената ми объркана главица.” Няма що. Преди щеше да отвърне студено “Какво те бърка? Искаш ли да умреш!” и общо взето това щеше да е края на историята ни. Липсваше му онова време, в което правеше каквото си поиска и никой не можеше да му държи сметка за това. Просто защото нямаше живи очевидци, които да го съдят. Освен онези в сънищата му, разбира се.
Не се бъркайте. Дори чудовищата се страхуват от чудовищата в сънищата си. Това е последното им, останало от някогашната съвест. Това е и заданието им – да ги мъчат, докато не полудеят. Поне Джак вече беше прескочил тази граница.
- Жалко е, разбира се. Какво друго може да се очаква от хората? Поне Господ им е дал възможността да се учат от грешките си. Страшно оправдание за пред Страшния съд, не мислиш ли? “Простете ми съгреших! Аз съм просто човек, глупав и замаян, като цялото стадо след мен.” – дори Джак усети, че коментарът му прозвуча в пълна защита на демонската страна на света. Нямаше начин Руби да не се досети. Ако, разбира се, имаше нещо общо с тази част от съществата, обитаващи планетата.
Руби. Руби Спаркс. Името веднага се появи на бял фон в съзнанието му. После дойде и образът на една червенокоса красавица, която беше видял на големия екран само преди броени дни. Киното беше едно от малкото нормални неща, на които Джак се радваше в свободното си време. Другите... да кажем, че просто не са за пред публика със слаби сърца. Да се върнем на червенокосото момиче, заключено в лентата на едноименния филм. Разказваше се за писател, който имаше невероятната способност да вдъхне живот на героинята от романа си. Руби. Когато тя оживя от листа, той се запита дали може да я променя или пренаписва. Добави на пишещата си машина, че Руби знае френски. В същия момент момичето в другата стая извиси глас на непознатия език. На нея й се струваше напълно нормално, че изведнъж обърна току-така говора си. Можеше да я развесели, да я разплаче, да й даде всичко, което пожелае. Дарбата му страшно напомня на деформацията на Джак. Затова му бе й интересно да види филма. Притесняваше го въпроса какво ще стане с момичето. Повечето негови жертви завършваха в моргата или на два метра под земята (зависи от моментното настроение, в което се намираше; ако беше за някой специален, сам копаеше гроба му). Но като на филм, момчето спаси Руби и двамата видяха светлина в края на лентата. Нека някой наистина му дадеше подобна способност. Едва ли щеше да има хепи енд.
Обърна се към момичето пред него, също носещо името Руби.
- Поласкан съм. Ходим при един зъболекар – оттам е и приликата. – Джак й намигна закачливо, след което погледна с нескрит интерес към обявата. Интересуваше го само дали тя се шегува или не. Не вярваше, че ще си намери жилище толкова бързо, но ето още един пример, че случайностите се случват точно когато най-малко ги очакваш.
Изтръска цигарата в коша. Но след едно драматично врътване на погледа си осъзна, че изобщо не му е до цигари, затова просто я изхвърли, заедно с кибрита. Оттам с една голяма крачка се изправи на крака пред красивото момиче, с което се беше запознал и издекламира, като щастливия човечец, намерил пантофката на Пепеляшка.
- „Определено време с щурачка” ми е мотивацията на живота! – така си беше. Само дето в откачения му случай, „щурачката” бе криворазбраната му душа, неговото друго аз, безценният, с който говори Ам-гъл в пещерата на Толкин. – Не се притеснявай и аз не съм от най-общителните хора. Не понасям компании, шум, който не произвеждам самия аз или пък златни рибки. Сериозно говоря за последното, не мога да ги понасям. – подскочи на едно място от обзелия го ужас и продължи в същия забързан дух. – Единственото, с което мога да те подкупя, за да пренебрегнеш тези мои недостатъци, е палачинки веднъж в седмицата. В готвенето съм пълен инвалид, ще ме прощаваш.
Сви рамене, установявайки, че има повече лоши черти. Нямаше какво толкова да предложи, освен досадата, с която щеше да допринесе особата му в дома й. Не готвеше. Дума да не става за чистене. Прането му е мъка. Но поне там беше намерил животоспасяващото решение, че произвеждаха цветни чорапи. Преди прекарваше часове под лампата в стаята, групирайки чифтове.

Проблемът му с намирането на квартира се разреши много по-бързо, отколкото беше предполагал. Вече не можеше да се причислява към едно от бездомните кучета на улицата. А и не трябваше да прекарва безбожно отегчителни часове в търсене на съквартирант. Мина времето, когато искаше уединение в къщата си. Джак беше установил, че домът не е нищо повече от мястото, на което се прибираш нощем. „Ти не си жилището си. Не си банковата си сметка. Не си колата си.” беше казал Чък Паланюк. Едва ли можеше думите му да бъдат формулирани по-кратко и ясно от това. Универсалната истина. Джак я прозря, след като апартаментът му през 1989 година изгоря в следствие на разногласия с тогавашната му приятелка, Алис-Пироманката. Също демон. В началото нещата бяха потръгнали от само себе си, докато накрая не можеха да се гледат. Тя изгори жилището му, той удави котката й. Тя уби сляпото момиче, което имаха за съседка и винаги бе била достатъчно добра, за да подслони Джак след поредната кавга. Той сключи договор с Дявола и продаде душата на баща й, която тя държеше в малко колие на врата си. Това беше и финалната права на тяхната вражда. Може би Алис още беше жива и някъде там... тровеща нечий друг живот с присъствието си. Джак се съмняваше Руби да се окаже неин дубликат, а и засега му бе направила достатъчно добро впечатление, за да се съмнява в нея. Ако се случеше, поне вече нямаше да се изненада.
- Косенето на трева... интересно. Скаран съм с градинските гноми, но ако обещаят да не ми погаждат номера, ще се споразумеем. – Джак седна отново на мястото си и за броени секунди установи, че органите му са се пренаредили в някакво странно положение, заради подскока или самото му вълнение. Без значение, наистина. Рано или късно щяха да се върнат на мястото си. Това малко неудобство му хареса, главно защото от доста време не се беше вълнувал така.
Смачка обявата от вестника и я изхвърли в кофата. Край на търсенето. Просто нямаше начин да не му хареса къщата на Руби. Беше сигурен в искреността, с която я беше описала. И да, сигурно беше красива, намираше се близо до брега все пак. Слънчевите лъчи караха и най-грозния камък да придобие величествена сянка. Джак нямаше навика да мисли много-много за нещата. Преценяваше повечето от тях на пръв поглед. Или се поддаваше на моментното си усещане. Това се отнасяше до избора на повечето му необходими неща – от чорапи до град на картата. По случайност пръстта му бе попаднал върху това местенце на изпомачкания атлас, който носеше със себе си. Защо пък не? Най-важните решения не трябва да се обмислят много. Така разсъждаваше той. Всичко идва от силната интуиция и желание!
- Имах рибка преди време. Джони Мокър – съвсем като алкохолната напитка Уокър. – той кимна с глава, сякаш с обяснението си казваше, че вторник идва след понеделник. – Прекарах повече време в опити да я опазя жива, отколкото да й се радвам, когато можех просто да я метна на тигана. Проблемите ми щяха да се решат веднага.
Джак се засмя при спомена за златистата рибка, която отглеждаше в буркан. Прословутата актриса с оранжеви шарки, които искряха на слънчева светлина. Тя имаше навика да обръща корема си всеки път, щом й скимнеше. Особено след като поемеше обичайната си доза ядене за деня. Тогава заприличваше на мъртва и често приятелите му го питаха „Да не би да й има нещо? Добре ли е?”. Веднъж едно малко момченце на улицата го задърпа за панталона. Очите му бяха насълзени. „Господине, мъртва ли е рибката ви?”. Но не, Джак се убеди, че по-корава морска рибка от неговата няма. В началото и той изпадаше в истерия, заради приумиците на рибата, но с времето свикна и театралните й циркове изобщо не му правеха впечатление.
- Кажи ми нещо по-вече за себе си, Руби. Все пак ще бъдем съквартиранти. Ако си сериен убиец, бих искал да знам отрано. – той се засмя на шеговитото си подмятане за убиеца. От ирония, защото искаше да разбере в действителност какво е тя или пък защото самия той изпълняваше тази добре позната му роля, още си нямаше понятие.

На Джак не му убягна нервния й смях при споменаване на убиеца. Неволно признание. Какво друго би означавало мълчанието и пренебрегването на темата?! Не са ли прави догадките му? Тя беше мистерия. Свръхестествено същество, което не искаше да признае съществуването си. Джак беше гледал онези цветни джаджи, които можеха да отчетат паранормалната активност. Имаха и опция за определяне на вида... Струваше му се, че онази лелка с трите ръце и двете глави му бе подарила някакво подобно устройство. По онова време обаче той го беше сметнал за абсолютно ненужно и благодарение на своето убеждение, го беше заточил някъде в най-тъмните дебри на багажа си. Което щеше да е рече... Кой ли знае след толкова години? Може би го беше изгорил, разглобил или препродал на онзи пазар в Кайро. Там с какво ли не се търгуваше. Джаджата му щеше да е най-нормалното след другите аукционни предмети.
Първи април. Този детайл щеше да запомни. Невероятната шега на съдбата превръщаше деня в нещо много характерно за Руби. Първи април. Много случайности вече не са случайни... Хрумна му идеята да я изненада за рождения й ден. До тогава имаше поне още три месеца, но нямаше нищо лошо да е подготвен отрано. Трябваше да разбере какво харесва, има ли си хобита и прочее. Малките детайли никога не му убягваха, така че нямаше да е трудно да намери нещо. Някои колекционираха марки, картички, други запечатваха изсъхнали цветя в рамки. Песни, картини... Картини, да! Ако й харесваха подобни неща можеше да се добере до нещо подобно. Да кажем... „Звездна нощ” на Ван Гог. Невероятно добра картина. Можеше да я „вземе на заем” един вид. Ако Руби наистина беше човек, както твърдеше (но Джак силно се съмняваше), то тя все някога щеше да си уреди час при Свети Петър. Тогава картината можеше да бъде „случайно намерена” и възстановена на мястото си. Бе играл в подобен номер преди години. Тогава всичко се подреди от само себе си. Е, като изключим двамата партньори зад решетките. „Прецакай другите преди да са прецакали теб!”. Основно правило на крадците. А и как щяха да разделят картината?! Чантата с пари е една, не три. Но това е друга тема.
- Ако искаш може да ми разкажеш за мъжа, с който си била. Ще се опитам да бъда добър слушател, но и ще те разбера, ако откажеш. – съпричастност. Чувство, отдавна забравено от Джак Хънтър. Беше му странно да си го припомни сега. Някак си гъделичкаше отвътре. Тази... пресилена солидарност. Джак преглътна насъбралата се добрина в гърлото му. Отвратително.
Помаха с ръка да отпъди досадното чувство и се замисли какво да й каже. Реши, че ще остави частта с убийствата за по-късно. А и сега беше в период на Въздържание. Скоро нямаше да погребва човешки останки в двора им. Или поне така се надяваше. Случваха се непредвидени изненади, но с цел да не обиди Руби още от началото, щеше да се въздържа да ги носи вкъщи. Сети се за онази бедрена кост, с която се разхождаше по средата на осемнадесети век. Хората решаваха, че е стилен бастун. Нямаха си и на представа, че това идваше от крака на тяхна приятелка, от момичето, чиято снимка заемаше първа страница само преди броени дни...
- Имам идея за пиенето. Запасяваме до горе хладилника – от всичко по много. – той й намигна, докато конструираше плана в главата си. – Премахваме всички досадни етикети на марки и на тяхно място поставяме наши. „Бутилка щастие”, „Късмет”, „Пий само когато си на ръба” в зависимост от концентрацията на алкохол в тях. Имах един съквартирант кореец, голям майтапчия, поставяше на всяка бутилка етикетче с деня, за който беше предназначена. Това беше един вид ограничение – полагаха му се по максимум три бутилки на ден.
Според Джак тази система не беше особено ефективна, защото не бяха единични пътите когато кореецът свършваше с бутилките за деня и минаваше на лозунг „Честит ми вторник!” и започваше да брои наново. Така седмицата му се изместваше с един ден напред. Няма лошо... когато не ходиш на лекции.
- Не съм интересна личност. За мое огромно съжаление, мога да се представя само като 27-годишен и побъркан. Според някои хора тези неща вървят заедно. – Джак повдигна едва забележимо рамене с усмивка на лицето си. – Може би единственото свястно качество, което притежавам, че да свиря на пиано. И имам изключително дълбоки познания в белота, но в момента гледам да се въздържам от хазартните игри, така че оставаме на първото.
Джак погледна със съжаление ръцете си, които някога бяха размятали карти като полудели по масите в казината. Виковете, светлините, всичките онези пари, отделни моменти на вълнение и късмет. Защото всичко беше въпрос на късмет малко или много...

На Джак му хареса определението „нещо наистина не е наред с мен”, звучеше истинско, по детски му искрено. Защото само децата биха си признали свободно нещо толкова лично, което в същия момент да ги наранява. Наивност или не, Джак не можеше да определи все още. Харесваше му начина, по който Руби му се доверяваше. И въпреки че бяха разговаряли едва няколко часа на пейката до фонтана, вече имаше чувството, че са познати от дълго време. Сякаш минутите бяха години. Така е като имаш допирни точки с човека срещу себе си – времето лети като прелетна птица над застудяващата земя – все бърза, сякаш се състезава със сянката си.
Класификацията за „най-интересния човек от доста време насам” го убеди в самотата на момичето. Тъгата винаги нанася най-трайните рани. Защо й е позволила да го направи? Защото за нея това е било значимо – спомените. Тя ги допуска близо до себе си и знае, че ще боли, но го прави все пак. Така правим ние, обитателите на планетата Земя – оставяме на най-важните неща да ни убият, докато през целия си живот сме в непрекъсната борба с тютюнопушенето, наркотиците и ненаситните самоубийци.
На него също му се хареса идеята да я нарече „най-интересния човек от години насам”. Просто защото всички други интересни, които попадаха под тази категория, бяха умъртвявани до броени дни... месеци в най-добрия случай. Като че ли най-дълго задържалата се личност в живота му, обсебила мислите му и онази черна дрипа, която имаше за душа, доживя три месеца в компанията на мнимия си ухажор. Причината да я задържи толкова дълго бе болестта на момичето. Тя щеше да умре при всеки случай – левкемия. Тогава беше нарекъл себе си „Милостивата смърт”. Само тогава... Попринцип всичко свършваше до максимум седмица. Докато този път тръгваше със съвсем различни намерения за близост – съжителство в една къща, под един вид мирен договор, който не му позволяваше да убие съквартирантката си. А и да искаше, беше прекалено рано. О, о... Джак се надяваше никога съществото му да я поиска по този начин, което неизбежно щеше да доведе до смъртта й. Не знаеше дали тя е свръхестествено същество или не, но му се искаше да е. Така поне шансът му намаляваше значително. Не, че наистина онзи Глад можеше да се потисне от невъзможността на едно действие. Напротив, правеше преследването по-вълнуващо. Хората са лесни, наистина, прекалено уязвими.
- Ще те науча да играеш белот, не се притеснявай. А за покера винаги съм насреща. Даже предлагам да го направим по-интересен – който губи – пие. – Джак отвърна на оплезването, сякаш беше малко хлапе на седем годинки, което току що е разбрало, че идва пролетна ваканция. Думата „лудеене” се беше заклещила в главата му, подскачаше като пинг-понг топче наоколо, събаряше безпорядъка му от мисли, пренареждаше книгите на познанията му, разхвърляше ги в произволни посоки. Защото в момента единственото, което му се искаше е да се забавлява. И идеята да го прави с новата си съквартирантка беше достатъчно пленителна, за да премине процеса на премисляне.
Времето започваше да се разваля. Грешна конструкция на изречението. Нека опитаме отново.
Времето беше провокирано да се развали. Какво ще кажете? Повече достоверност ли има сега? Но пак има един незавършен вид. Може би, ако...
Под триковете на илюзиониста времето започваше да се разваля. Да, попадение. Или поне най-близкото, на което можеше да се надява в момента Джак. С помощта на невероятните си магьоснически способности, беше накарал облаците да се сгъстят около слънцето, закривайки пъстрите му лъчи отпреди малко. Хората наоколо започнаха да вадят чадъри от чантите си и скоро площада се осея от най-различни по форма и обем шарки. Сега беше моментът, според изкривените във времето представи на Джак и на още цяло поколение холивудски, филмови режисьори, когато джентълменът разперва своя гарваночерен чадър над дамата и с охота предлага да я придружи до дома й. В нашата история обаче липсваше чадър, местоположение на дома и... ами джентълмен, за да бъдем честни.
- Какво ще кажеш да тръгваме, преди да си настинала?
Капките дъжд се изсипаха като из ведро, веднага щом той довърши репликата си, сякаш нарочно изчакваха удобния момент. Ето това е то – контрол над реалността. След малко можеше да го обърне и на градушка, ако му се приискаше...

---

П.С.: Може да пишеш направо в къщата :arrow: